Стапят се есен след есен-
тук пред очите ми болни.
Напомнят ми за погледа небесен

Отива си…
Ала смирено скрива в сърцето
болка, като камък тежка.

Вали, дъждът раздира тишината
и аз не зная накъде да тръгна.
Потъна в кал пътеката позната,

Казваха ми да се взирам в пътя,
да не търся със очи назад.
В море от райски, прелестни цветя

Не само ти изгубил си небето.
И снежинката удави се в прахта.
Видя я и разплака се детето,

Предпочитам теб,за да горчи
на болното сърце горчивината.
Да я пазят лунните лъчи

Защо да вярвам, когато разкъсва
вените ми твоето Умирам
и мисълта отровите си пръсва,

 
Къде си мое сърце което продадох
за фалшива усмивка и много фалшиви мечти?

Дойде толкова бързо,
че и устните-
без време да потръпнат,

Къде съм?Кошмарите ми отново са ме отвели далеч,някъде отвъд,някъде в черните облаци. А съм сляпа,но днес прогледнах.
Първа нощ от кошмарната седмица. Сънувам малка къща. Празна и тъмна. Стъпки,по скърцащият под и врата,която се отваря&...

За последен път
очите „заедно” преплитат.
И мракът идва.

Не търси сред спомените си
щастливи мигове на несамотност…
Не са ти нужни усмивки,

Погледни този, който продава хартиени птици с душа.
И не ми казвай, че надеждата не съществува.
Ти вярваш в „никога” и „завинаги”,

Сред мрачните улици,
обляна в светлина,
привлече силно погледа ми

Луната как не изсъхна,
и как не се свлече-
отмаляла и пуста?